Александър Симов: Светът няма как да бъде по-добър, ако не казваш какво искаш от него

На 12 годишна възраст Александър Симов прочита първия си вестник и оттогава не е преставал да се интересува „живо и настъпателно“ от политика. В работното си ежедневие е журналист във в. „Дума“, в своя Фейсбук живот е „бохем на свободна практика“. В „Човекът, който ме вдъхновява“ е един от 30-те финалисти, които получиха най-много подкрепа. Номинира го негов читател и фен, с когото се познават само виртуално.

За журналистиката и медиите в България

„Политиката засяга живота на всеки, така че по-добре да се интересуваш от нея. От икономика започнах да ме интересувам през последните три години, когато започна голямата криза, защото се оказа, че повечето неща, за които съм си мислел, че са закономерности, всъщност не са.“

„Има колеги, които се опасяват от обратната връзка. Мен точно обратното – зарежда ме по някакъв начин. Четох преди време за Бертолд Брехт, че никога не го удовлетворява ситуацията цялата зала да ръкопляска, идално за него било половината зала да казва „Страхотно!“, а другата да го освирква. Харесва ми идеята някой да отхвърля аргументирано това, което пиша. Проблемът е, че в България интернет духът е тотално хейтърски и повечето хора не оспорват тезите, които си написал, а теб самия, което винаги е губещо“.

„В ситуация на криза традиционните медии навсякъде по света са подложени на жесток натиск. В България ситуацията е малко по-особена, защото традиционните медии губят влияние не заради друго, а защото собствениците им не знаят как да ги управляват и в каква посока да ги насочват. Затова в България през последните години се наблюдава нарастване на влиянието на свободните блогъри и социалните мрежи.

Професионалната журналистика винаги ще остане по-добра, но ако издателите на вестници не успеят да извоюват своята независимост от властта, оттук нататък един статус във Фейсбук ще има по-голямо влияние от една статия във вестник.

Друг дефект на медиите е, че едно свястно разследване изисква като минимум месец лично време на журналиста. Не мисля, че има медиа, която в момента може да отдели свой човек, да му даде един месец да не се занимава с нищо друго. Пропилявал съм теми за разследване, пишейки една страница набързо по тях, но това е дефектът на българските съвременни медии. В по-идеалния свят щях да имам месец да разработвам някои от темите.

Медиите много бъркат, когато не дават възможност на своите журналисти да се занимават с някоя тема, освобождавайки ги от други отговорности. Има теми, които не могат да бъдат забравени лесно и те трябва да бъдат разработвани много усърдно. Но в България затова няма разследваща журналистика в момента – никой не може да отдели чисто ресурсно кадри и пари за подобни големи неща.“

Бъдещето на професия „журналист“?

„Проблем е, че младите журналисти попадат в доста кризисна среда – едни опоскани редакции, няма кой да им обърне внимание, да ги научи и да тръгне с тях. В случая  трябва сами да се измъкнат – ясно е, че в редакциите няма да ги направят добри журналисти, но всеки може да стане добър журналист, ако иска да развива целенасочено себе си в много теми, а не да се затваря в една. Единственият изход е постоянно да четат и постоянно да си изказват мнението, защото в България има и този проблем – хората не искат да казват какво мислят“.

За битките и вдъхновението

„Моята битка е всеки в България да не се страхува да изразява мнение. Мисля, че светът няма как да бъде по-добър, когато не казваш какво искаш от него. Другата голяма битка е битката за смислен диалог, защото когато дискусиите започнат да се водят нормално обществото ще се нормализира. Взаимното отричане и пълно унищожаване на двете противоположни страни не е позитивно. Затова у хората има усещане за пълен застой – просто смислените диалози не водят до никъде“.

„Причината да искам да работя във в. „Дума“ е бившият главен редактор Стефан Продев, когото не съм познавал никога лично, тъй като почина през 2000 г. Неговите статии са едни от първите, които изчетох като тинейджър. Тогава разбрах, че журналистиката е много голямо нещо и че може да бъде превърната във вид изкуство. Това е човек, който винаги ме е вдъхновявал, имам всичките му книги със статии и есета, редовно ги препрочитам, за да успявам да видя дали съм се отклонил по пътя, който той е посочил. Това мисля е вдъхновението – да превърнеш човек в мерило за собствения си живот“.

За „Човекът, който ме вдъхновява“

„Разбирам номинацията като чудо на разширения свят. Подходих със скептицизъм, но разбирам, че съм сбъркал, защото очевидно в България е станала тиха интелектуална революция – хората престанаха да посочват големи фигури, а посочват по-дребни, обикновени хора, които оказват влияние върху тях. Това са хора, обикновено невидими за медиите и това е магията – тези хора бяха изкарани на бял свят. Класацията е обърната към позитивното и е изключително интересен експеримент в България на хейтърите. Това е културологичен феномен“.

„Отделни хора успяват да променят света чрез своите действия. И в един момент се оказва, че когато човек си поведе битката за по-добър свят, нещата понякога се получават. Очевидно тези хора са мощен фактор в обществото ни и се радвам, че някой най-накрая успя да ги изведе“.