Христо Блажев: „Не бива да подценяваме читателите – те знаят какво търсят“

Христо Блажев е запален читател и професионалист в книгоиздателския бизнес. Именно затова го поканихме за кратък разговор, покрай инициативата ни „Книгата, която ме вдъхновява“ – той има какво да каже за книгите и четенето.

Снимка: Личен архив

Здравей, Христо! Ти си истински почитател на книгите и лесно се забелязва, че „гориш” на тази тема. Редактор, издател, книжен блогър, организатор на онлайн общества за четене – това са само най-видимите ти особености. Защо намираш книгите и четенето за толкова съществени и значими?

Ти защо намираш дишането за съществено и значимо? 🙂 Просто има неща, които са част от самия теб, вградени са в природата ти и съществуването ти е невъзможно без тях. Ако оставим настрана биологичните нужди, за някои това е музиката, за други правенето на пари, при мен са четенето и книгите. Имам откъслъчени спомени за времето, когато не съм можел да чета, но реално в съзнателна възраст винаги съм чел страшно много. Не очаквах да се занимавам с това в живота си, но нещата се наредиха прекрасно в последните години след създаването на Книголандия – и когато се потопих изцяло в книгите, осъзнах, че те са дори по-важни, отколкото си мислех.

През очите ти са минали хиляди автори и заглавия. Как филтрираш какво да четеш, имаш ли професионална интуиция за непознати творци и книги и смяташ ли, че безразборното четене е наистина ценно за читателя? Питам, тъй като наскоро ми попадна един текст на проф. Ивайло Дичев, в който основната теза бе, че не е важно колко, а какво се чете.

Това за „какво, а не колко” е вечна мантра на хора, които считат, че четат нещо по-така, че са по-извисени. Само че го има оня деликатен момент с количествените натрупвания, които водят до качествени изменения – за мен е напълно нормален процес един читател да мине през какви ли не четива, да открие себе си сред тях, да се позиционира, но и да надгражда непрестанно вкуса си. Аз и повечето хора, които познавам, сме минали през по-кратки или дълги периоди на безразборно четене, защото то е формиращо, пък и го има оня момент с книжната ненаситност, която просто трябва да бъде задоволявана по един или друг начин (при мен е така, в различни дни имам нужда от различен тип книги и имам щастието да имам избор). Разбира се, с времето се изграждат автоматични механизми, с които всеки преценява много по-бързо и лесно дали една книга е за него, или не. При мен интуицията си работи добре, но тя е придобита, не вградена, пък и се случва да греши, нормално. Лично аз не съдя хората по книгите, които четат, но за мен е важно да се чете, защото няма „неспасяеми” читатели, виж, „неспасяеми” нечитатели има бол.

Някои издателства публикуват едновременно сериозни научни трудове, класическа художествена литература и паралелно, ню ейдж автори, псевдонаучни доктрини и булевардни четива без никакви претенции за качество. Ясна е необходимостта едно издателство да оцелява и да печели, но подобна политика е донякъде объркваща за по-внимателните купувачи на книги. Така вече не се знае на кое издателство „може да се има вяра” при избор на заглавия. Мислиш ли, че сериозните издатели трябва да имат вътрешно съгласувана и ясно заявена издателска политика или единствената адекватна пазарна политика е тази на печалбата и оцеляването?

На първо място, всички издателства са частни бизнеси и е несериозно да им се вменява някакъв мониторинг какво и как правят. Доколкото жанрът на една книга е ясно указан чрез заглавието, визията на предната и текста на задната корица, то не виждам проблем да се издават книги от целия възможен спектър. В предишната ми работа в „Изток-Запад” съм работил по какви ли не книги, дори напълно противоречащи си, но всяка от тях е била работена така, че да стигне до своята аудитория и да не подлъже читател с различни наклонности.

Не бива да подценяваме читателите – те знаят какво търсят, често са намерили предварително информация в интернет и е малко вероятно да сгрешат. Подобна вероятност е може би по-висока по панаири, но там аз и колегите ни полагаме усилия да помогнем на всеки човек да намери точно тези заглавия, които го интересуват, а не да дава напусто парите си за нещо, което ще захвърли.

Нашата инициатива „Книгата, която ме вдъхновява” е изцяло некомерсиална и е насочена към популяризиране на четенето и хубавата литература – хората да номинират и споделят вдъхновяващи заглавия. Смяташ ли, че има полза от подобни конкурси и инициативи и споделяш ли тезата, че и само един човек да бъде спечелен за каузата на четенето, пак има голяма полза?

Но разбира се, положителният отговор е вграден във въпроса. Всяка инициатива за книгите и четенето е важна, но трябва и да се внимава много, имам неприятен опит с подобни проекти, които затъваха в проблеми покрай използването им от недобронамерени автори/издатели, за да промотират собствените си неща по некоректен начин. Но вашата инициатива има това качество, че отличава нещо неуловимо наглед – как една книга може да вдъхнови човек, – и се надявам да е далеч от неприятните страни на публичността у нас.

Кои три заглавия от личната ти класация биха били най-достойни да попаднат в категорията „книга, която ме вдъхновява”? (Съзнавам, че при толкова прочетени от теб текстове, това е безкрайно мъчително упражнение, но нека опитаме.) А защо се спря именно на тях?

Ох, това вечно мъчение да подбереш. Но все пак – „Свят, населен с демони” на Карл Сейгън тотално промени живота ми и ме насочи към рационалного мислене, далеч от блатото на шашмотевините, които тровят света; „Черният лебед” на Насим Никълъс Талеб, която ми посочи, че стандартното мислене за света е почти винаги грешно и трябва да бягам от него; и наскоро „Кривата на щастието” на Иво Иванов тотално ме помете, откривайки ми нови хоризонти към хуманизма и емпатията, за които не съм и подозирал.

Кажи, моля те, нещо по темата „четене и книги”, което не съм те питал, но ти се струва особено важно за споделяне.

Намирам за много важно изслушването – както издателите трябва да слушат (и чуват) читателите си, така и те, от своя страна, трябва да вникват в това, което издателите имат да им кажат: чрез книгите си или пряко. Притеснява ме силно това вече многогодишно скъсване на тая връзка, която блоговете малко закрепиха, но това далеч не е достатъчно. Твърде често виждам безпочвени обвинения, летящи и в двете посоки, които чрез социалните мрежи бързо се разпространяват и създават усещане за някакви тежки драми, а всъщност отговорите са прости и просто трябва да бъдат чути. Не съм наивен да очаквам това скъсване да изчезне като с магическа пръчица, но се надявам пропастта да се затваря малко по малко, защото е в интерес на всички.