Николай Теллалов: „Четете това, което няма да изветрее от ума ви ден след затварянето на книгата“

Снимка: Личен архив

Николай Теллалов е български писател. Две негови книги достигнаха до финалната селекция от заглавия в конкурса ни „Книгата, която ме вдъхновява“ – „Слънце недосегаемо“ и „Да пробудиш драконче“. Авторът бе така любезен да отдели малко от времето си и да ни отговори на няколко въпроса.

Какво те вдъхновява да пишеш книги?

Самият факт, че съм жив.

Потребността да правиш нещо е потребност на всяко живо същество. Едни строят мравуняци, чуруликат песни, други човъркат машинарии, отглеждат цветя или животни, аз пък обичам да мечтая. Живо, чак до сърбеж като от краста, ме интересува какво е било преди да се появя на този свят, както и какво ще бъде след като го напусна. В един момент този интерес се превърна и в мотивация да оставя нещо след себе си. Слушах, гледах и четях предположения, прогнози и дори заклинания за бъдещето. Обяснения, въпроси и постулати за миналото. И ми се прииска да споделя своята гледна точка. Да изкажа собствените си хипотези за миналото, отношението си към настоящето, предложения как да изградим бъдещето.

Май това се нарича вдъхновение, нали?

Определят твоя стил като магичен реализъм. Как се раждат твоите истории?

Реалността си е магична, стига да гледаш с отворени към необикновеното очи. Както и магията е реална, има рационално обяснение, просто ни изглежда като мистерия, защото още не сме я разбрали. Поначало бях мераклия да пиша чиста научна фантастика, но се получи нещо приказно, защото първата успешна, написана докрай история, се случи такава.

Възнамерявам вече да се поправя в това отношение 😉

Ето така се раждат – извън мен, аз само ги забелязвам. Поукрасявам ги малко, естествено. Внасям желаното, но несбъднато, в действителното. Провокирам настоящето да заприлича на измислените светове, в които бих предпочел да живея. Тези светове ги има около нас, но в непроявена форма. Само ги изваждам от реалността и ги обличам в думи, в описания, в идеи… боя се, даже и в нравоучения.

(Хм… боя ли се?)

Та да повторя същото другояче:

Литературата сама по себе си като феномен е магична. А влезе ли в главите, подтиква ръцете да осъществяват магията, да я правят реалност. В този смисъл се опитвам да бъда провокатор на случване на реалност. Може би именно с тази цел се раждат моите истории, което е по-важно от “как се раждат” – въпросът е “а защо се раждат?”…

А как създаваш героите в тях?

И те сами се създават. По-скоро започвам с героите, около тях изниква сюжетът.

Понякога си мисля, че персонажите ми са просто “другите аз”. Но не винаги е така, не са само мои “роли”, макар че работата на писателя е като дейност на цял театър: в него съм сценарист, режисьор, изпълнител на всеки образ, суфльор зад кулисите, майстор на декорите, първи критик по време на репетиции, осветителят, който насочва прожектора към нужната точка на сцената в нужния момент. Обаче и в хода на репетициите всяка тази “роля” проявява собствена воля, собствени идеи, свой характер, нерядко доста чепат. Режисьорът се съобразява с желанията на артистите, с възможностите на техниците. Надали побирам в себе си всички тези виртуални личности!

Още повече, връщам се към въпроса за вдъхновението, че кажи речи всеки мой герой има реален, от плът и кръв прототип. Разбира се, той се откъсва от реалния първообраз, би било самонадеяно да си мисля, че “вграждам” истински живи същества в книгите си така, както едно време са “зазиждали” нечия сянка в мост или сграда. Героят не определя съдбата на прототипа. Както и прототипът, след като е задал очертанията на литературния образ, вече няма влияние върху него. Моята работа е да се вслушам в желанието и потенциала на героя такъв, какъвто е дошъл в ума ми ОТВЪН.

Да, сигурно звучи мистично, та дори и шизофренично, но така ми идва в момента да го обясня. Иначе не се замислям как точно се получава. Просто си играя пиесата, шлифовам я епизод по епизод, докато стане годна да поканя с афиши публика в залата за премиера. И не е нужно зрителите-читатели да знаят как именно се крепят декорите, как са ушити костюмите и колко сме се карали цялата трупа преди това на репетиции. Даже и на мен не ми е интересно, то вече е зад гърба ми. Интересна ми е реакцията от залата – аплодисментите и освиркването, викането за бис, тихото изнизване след падането на завесата на финала.

И нататък постановката сама се играе. Аз вече мисля за нова, за нея събирам “екип”, с който имаме общо послание към света. Строя нова сцена, нов театър.

Какви книги четеш в свободното си време?

Свободно време в моя занаят е странно понятие. От гледна точка на събиране на материал за нова творба, на премисляне на вече появилата се идея, свободно време няма. Ангажиментът е денонощен, целогодишен. Само дето се налага да се разсейвам за такива неща като работа в двора и по къщата. Но и тогава може да се извлекат полезни хрумвания, детайли, епизоди, обстановки, изрази. И корекции на промъкнали се в замисъла нелепости.

Чета все по-малко чисто художествена литература. Препълнен съм със собствени виртуалности, за да се натъпча с чужди, ще заприличам на автобус в час пик! Често препрочитам стари любими неща. За да видя с какво са ми допаднали, да се поуча на стил, да имам пример за редактиране на черновите си. Предпочитам научнопопулярни книги, при това все по-малко “популярни”, все повече строго научни, например учебници, специализирани статии. Документална литература, публицистика – свидетелства за факти, на които да дам своя интерпретация или просто да стъпя върху тях. Освен добра основа, те ме предпазват от гафове.

Но не стига време и чисто душевни сили за всичко.

Кои творби би препоръчал на читателите ни?

Няма да назова конкретни заглавия. Днес съм втренчен в едно, утре ще е друго, мимолетен съвет ще излезе. Ще се опитам да дам по-трайни насоки.

Четете Майкъл Крайтън и Артър Хейли за повече (само)критично мислене. Айзък Азимов, Грег Беър и Дейвид Брин за връзка на всекидневието с науката. Робърт Хайнлайн и Урсула Легуин за смелост в мисловните експерименти. Тери Пратчет за самоирония. Клифърд Саймак за доброта. Иван Ефремов и Ким Стенли Робинсън за (само)отговорно и подредено мечтаене. Станислав Лем за плуване в дълбоки води и полети надалеч. Елин Пелин и Христо Ботев за чувството за справедливост. И, за да знаете що е етика – Пьотр Кропоткин.

Просто четете това, което няма да изветрее от ума ви ден след затварянето на книгата (или файла в четеца).